Преди една седмица Институтът за Пазарна Икономика публикува своята прогноза за икономиката през 2003 година . Статията е изключително осведомителна и полезна за всички, които желаят да придобият общ поглед над икономическото развитие през последните няколко години. И понеже тя се отнася не само до икономика, а и до основните въпроси от политическата философия, от политологията и от дескриптивната статистика, много читатели навярно са склонни да я оценят като обширен и прозорлив анализ. Това би било голяма грешка, защото рядко се срещат статии с толкова привидно верни икономически заключения, даващи толкова грешна представа за това каква е ролята на икономиста. Общата философия зад статията е, че всичко стойностно в този свят се дължи на частната инициатива. Това твърдение, чиято валидност ние потвърждаваме, не е икономически доказано в статията, макар и то няколко пъти да е изложено в различна формулировка. Разбира се, много по-лесно е политико-философското доказателство, към което прибягва авторът на статията. Хората най-добре знаят кое е добре и зле за тях, и ако те са оставени свободни да вземат всички решения относно разпределението на редките ресурси, то тяхното благосъстояние ще е най-високо. Като следствие, всяка външна намеса в това “оптимално” разпределение на ресурси, като тази на държавата, може само да разруши, но не и да добави стойност. Това е позицията на Класическите Либерали, блестящо синтезирана от Джон Стюарт Мил. Но тази позиция, освен че тя не е икономически изведена, е и непълна.
Представете си едно общество, в което всички хора свободно, тоест при липса на физическо и морално насилие, са стигнали до извода, че най-добрият начин да достигнат по-бързо техническо развитие е да принесат в жертва на някой идол всички техни доказани изобретатели. Поверието гласи, че така сред следващото поколение ще има два пъти повече изобретатели. Или пък друго общество, което свободно решава да отхвърли употребата на пари и да ги замени с купони представляващи количество труд, с цел да се направи процесът за размяна по-ефикасен. И най-накрая представете си общество, в което всички свободно са достигнали до убеждението, че икономическата дейност може да бъде стимулирана чрез производството на допълнителни средства за размана на блага, тоест на повече пари.
Всяко едно от тези общества живее в идеологическа заблуда, в която то е попаднало по собствена воля. Обективният резултатът от тази заблуда, каквито и да са вярванията на хората, е стагнация и масово обедняване. Можем ли да приемем тази ситуация като “оптимална”, само защото тя наистина е желана от обществото? Можем ли на това основание да построим сериозна критика на ролята на правителството, което често се представя именно като спасителят на “обществението интереси”, този който изважда обществото от заблудата? Ясно е, че този подход, който е този и на статията, е дефектен, и това е една от причините за идеологическата победа на социализма и социал-демокрациата над класическия либерализъм.
Изхождайки от тази обществена философия, не е необходимо някой да е икономист, за да проумее, че субсидиите са привилегии, които ощетяват едни, за да обогатят други, с търде неприятни ефекти върху стимулирането на предприемачеството. Няма нужда да си чел Смит и Рикардо, за да разбереш също така, че “стратегически отрасъл” не е стратегически заради своята значимост за производителите или потребителите, а защото така е решил този, който е от отрасъла, с цел да привлече повече субсидии. При все това, изведени или не по икономически път, основните заключения в статията са верни, и безспорно полезни за разкриването на много заблуди в общественото мнение. Но колкото и да е ценна от тази гледна точка, прогнозата на Института за Пазарна Икономика страда от два големи дефекта. Първо, тя е изпълнена, в малкото места където наистина става въпрос за икономика, с множество грешки и неточности. И второ, много по-фатално, е общото впечятление което тя дава за това което един икономист може да каже за настоящето и бъдещето без да допусне грешка. Нека първо изложим двете основни неточности, преди да обърнем по-голямо внимание на основния дефект на статията.
В статията се казва, че “средно годишната инфлациа ще е около 5-6 на сто, ако няма значителни промени в цените на петрола.” От това разбираме, че инфлацията зависи по някакъв начин от цените на петрола, без да е ясно по какъв точно начин. Нека дадем определението за инфлация, за да е ясно, че такава връзка няма. Инфлацията е процесът на увеличаване на количеството пари в една икономика, процес, който води до покачване на цените и поражда така наречения бизнес цикъл. Само защото голямото мнозинство от икономисти, от близо 3 века, вярват в така наречената “количествена теория на парите”, която твърди че покачването на количество пари води по пропорционално покачване на цените, днес думата инфлация се отъждествява с нейния най-видим ефект, а именно покачване на цените. И така, по определение, покачването на цените на петрола не води до инфлация, защото по-високи цени на петрола не водят до повече пари. Друг въпрос е дали по-високи цени на петрола биха довели до по-високи цени на другите блага и услуги, и на този въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, освен ако човек не е привърженик на вече отхвърлената от всички “разходна теория на стойността”.
Втората неточност е в следната продполагаема причинно следствана връзка. “2002 г. се отличава от периода 1998-2001 с намаления дефицит по текущата сметка на платежния баланс. Това е симптом за намаляване на инвестициите (и съответно – забавяне на стопанския растеж) през 2003 г.” Кои инвестиции намаляват? Тези на чужденци в България, тези на българи в чужбина, или тези на българи в България? Статията не ни казва, така че ще трябва сами да разберем. Намален дефицит по текущата сметка означава, че в сравнение с минали години, българите като цяло са намалили покупките извън страната, но че тези покупки все още са по-големи от техните продажби навън. Разликата между двете трябва да бъде платена някак си, и това става чрез продажба на чужденци на трайни активи, физически (което е тип инвестиция на чужденците в България) или финансови (което е вид кредит от чужденци към българи). Първо, от това че тази разлика намалява не означава, че трайните физически активи продадени на чужденци ще намалеят, тъй като ефектът може да се отрази само на финансовите активи. Второ, това че българи се разплащат с чужденци чрез продажба на трайни активи, не означава, че в България се появяват повече средства за производтство, а точно това се разбира под понятието “повече инвестиции”. Смяната на собственик не води до увеличение на собствеността. И трето, ако българите харчат по-малко в чужбина, това може да означава, че те спестяват повече, което пък от своя страна би довело до покачване на местните инвестиции. Нищо от това не е взето под внимание от автора на статията, и ние вярваме, че е така поради неговата (нейната) грешна представа за ролята на икономиста.
Дискусия за ролята на икономиста е непременно свързана и с методологията, която икономистът следва в своята дейност. Основните методологии в икономиката са две, тази на позитивизма и тази на априорния анализ и те са в пълен конфликт. Първата е тази, която е масово разпространена, и именно на нея се дължи скиптичното отношение на общественото мнение към заключенията на икономистите.
Основното твърдение на позитивизма е, че законите в обществените науки, от които икономиката е най-развитата, могат и трябва да бъдат изведени по начина, по който това се прави в естествените науки. Човешкото поведение се описва с няколко хипотези, които се тестват на базата на данни от миналото. Ако хипотезите са “проверени”, или в един друг вариант на позитивното мислене не са “фалшифицирани”, то констатираните причинно следствени отношения могат да бъдат приложени за предвиждане на бъдещи феномени. Повечето позитивисти стигат до там, че отричат понятието “грешна” хипотеза, тоест противоречаща на наблюдаваната действителност, и говорят само за “полезна” и “излишна” хипотеза, като полезната хипотеза е тази, която позволява на икономиста да предвиди бъдещето. Вярното описване на действителността губи напълно своя смисъл, предвиждането на бъдещето е това, което определя един икономист като добър или лош. Икономистът не трябва да прави нищо друго освен прогнози. Разбира се, няма никакъв начин да се разбере дали една хипотеза е полезна или не сама по себе си. За да бъде разбрано това, икономистът се заема с процес на валидиране на безкраен набор от модели, дейност добре позната на всички изследователи на естествените науки, и основно на физиците.
Стремежът към предвиждане на бъдещето е неизменно свързан със същността на основния работодател на икономистите. Никоя фирма няма необходимост от икономист, тъй като предприемачат, по определение, е този който успее да предвиди бъдещото състояние на пазара по-добре от конкурентите си. Предприемачите отдавна са разбрали, че техният нюх има много по-големи шансове за успех, отколкото който и да е икономист завършил Чикаго или Принстън. От зараждането си, икономиката се е казвала политическа икономика, и това е науката, която обяснява на принца как да управлява за благото на народа си. Днес вече няма принцове, и икономистите са основно наети от държавни и наддържавни структури – министерства, агенции, Световната Банка, Фондът, и десетки подобни институции. Икономистът днес има за възложена цел да легитимира една или друга мярка на икономическата политика. Та нима някога някой се е противопоставил на казано от своя работодател? В този смисъл, предвиждането на бъдещето става една от основните роли на икономиста, който трябва да информира работодателя си за бъдещето състоянието на икономиката, така че следващата стъпка на икономическата политика да бъде по-успешна. Но най-важното е, че ако бъдещето наистина е предвидимо, тогава то е и лесно контролируемо, а именно това искат правителствата, дори и най-либералните сред тях.
И така, на мнозинството икономисти днес им е поставена за цел да предвиждат бъдещето, и като следствие те възприемат позитивистичната методология, защото това е волята на техния работодател, който си мисли, че бъдещето наистина може да бъде предвидено. Ако последното бе вярно, ако бъдещето наистина подлежеше на предвиждане, този подход би бил легитимен и при частен работодател, както е случаят на конкретната статия. Но това разбира се не е така. Има много начини за доказване на това твърдение, но ние ще се спрем на този, който ще ни позволи да открием основната грешка в позитивистичната методология.
Позитивно изведените зависимости почиват на вярата, че миналото ще се възпроизведе и утре по същия начин. В обласття на природните закони е вярно, че нямаме големи основания да смятаме, че утре водата при нула метра надморска височина няма да започне да се превръща в пара при 100 градуса Целзий. Или пък че надут с хелий балон няма да се издигне в атмосферата. Но това е така само защото нямаме никакви основания са мислим, че състава на атмосферата и на водата, както и земното притегляне утре ще са коренно различни. В областта на обществените науки нищо не задължава един човек, който 5 години е вземал само автобус, един ден да се качи на такси, или пък да си купи колело. Позитивистите отричат тази вазможност. Тоест, те не признават човешкия избор.
Фактът, че предметът на изследване в обществените науки, а именно човекът, и по-точно неговото поведение, е способен на разсъдливо действие, а не само на механична реакция както неживата материя, елиминира възможността той да бъде моделиран. Човещкото поведение може единствено да бъде формално разбрано. Това именно е позицията на икономистите априористи, които считат, че съществуват обществени закони, приложими винаги и навсякъде и които са изведени от аксиомата, че когато хората действат те напрактика избират най-подходящите средства за постигане на техните цели. Колкото и абстрактно да звучи това, именно от този постулат е изведен закона за търсенето и предлагането, или пък този, че инфлацията води до по-високи цени. Но за нас по-важното тук е, че поради съществуването на човешкия избор, всеки опит за предвиждане на бъдащето няма по-голяма стойност от този на циганската врачка.
За нещастие, статията на ИПИ е вдъхновена само и единствено от позитивистичната методология. Основанито за прогнозите, които са направени, а след малко ще се спрем и на тях, е съществуването на “стопанска инерция”. Това не е нищо друго освен друга формула за твърдението, че предприемачи и консуматори ще запазат своето поведение идентично. Абсурдно твърдение, което не се отнася дори и за автора на статията! Освен ако той не си е записъл какво точно е консумирал миналата година по същото време, за да възпроизведе своето търсене на пазара, и не се ангажира да направи същото до края на годината, тоест не се отрече от възможността си да промени своя избор.
С тази философия, разбира се, 2003 ще е същата като 2002 година! Толкова същата, че и в световен мащаб нищо няма да се промени. “Няма да има промени в курса на еврото спрямо щатския долар”. Не е ясно как да разбираме това твърдение. Миналата година курсът евро/долар варира между 1,15 евро за 1 долар и 0,95 евро за долар. Спрямо кое ниво точно няма да има промяна, или да разбираме, че курсът пак ще варира в тези зони? Предполага се също така, че ръстът на икономиката на ЕС “ще се задържи.” Дали авторът може да ни гарантира, че той ще бъде същият за всяка страна членка, за всеки месец, за всеки отрасъл…?
Най-интересното в тази статия е нейното самоотрицание. По силата на философията на “стопанската инерция” всяка следваща година ще е като предходната. Как тогава се стига до следното предвиждане, а именно “утвърждаването на БСП като вероятен победител в следващите парламентарни избори.” Авторът явно признава възможни промени в политическите решения, които хората правят, но не и в техните икономически решения. Да разбираме ли че политическият и икономическият избор са структурно различни? Впрочем, дори и истинските последователи от БСП биха отрекли тази прогноза, та нали не може да има промени в суперструктурата без промяна в производствените отношения…
Предвид сложната материя на икономиката, не е никак лесно за един икономист да не изпадне в абсурдни твърдения. Но за да предотврати това, първото нещо което той не трябва да прави е да дава впечатлението, че ролята му е да конкурира циганската врачка.
публикувано от: Николай Герчев, 18 януари 2003
Николай Герчев, асистент по икономика, Университет Пантеон-Асас
