John Kenneth Galbraith
Така наричаният днес капитализъм, или по-точно индустриалният капитализъм, се появява в края на XVIII в. в т, в който стотици години доминира феодалното земеделие, а в областта на икономическата политика – търговците – хора, които купуват и продават обикновени основни стоки, сред които текстилът, облеклото и вероятно подпровките са най-ярките примери.
Макар въпросът да е все още дискусионен, икономическата система, която се появява след това, до голяма степен е продукт на технологията, на силите на промяната. Въвежда се нов начин на производство, особено в текстилната промишленост. Тя придобива все по-голямо значение, тъй като облеклото е сред най-необходимите неща след храната и подслона за хората от страните със суров и умерен климат. И днес до голяма степен облеклото е основен отличителен белег за обществено положение – повече дори от начетеността или интелигентността. Механизацията на текстилното производство е подпомагана от водната енергия, а по-късно от парата, която задвижва совалките и становете, както и от стоманолеярните, които предоставят съществено важната суровина за машините.
С течение на времето се появява необходимостта и от други поддържащи производства, а също така и от железопътен и воден транспорт. Развиват се и нови видове промишленост.
Отличителната и общопризната черта на капиталистическата система е властта, която тя дава на собствениците на фабриките и машините или на хората, притежаващи средствата за тяхното придобиване, феодалният, все още много влиятелен земевладелец, дължи авторитета си на това, че притежава земя. А търговците, включително и съдружниците в ранните големи търговски компании, осъществяващи търговски сделки на далечни разстояния – в Индия и Индокитай, в Китай и в двете Америки, дължат високото си обществено положение на корабите и на парите, които печелят с тях. Независимо от това в новите промишлени капиталисти има нещо съществено различно. В сравнение със земевладелците или с търговците от миналото те са парвенюта – новодошли, икономически обвързани, недодялани в обществото. Задава се въпросът, как подобни личности са могли да постигнат толкова много. Много повече, отколкото можем да си представим, тяхната лоша репутация вероятно се дължи на враждебното отношение на традиционно богатите и облагодетелстваните.
Наблюдава се нещо особено очевидно и натрапчиво при работническите маси, които собствениците на заводи мобилизират и така видимо контролират. Едрият земевладелец, произлязъл от феодализма, упражнява не по-малка власт върху разпръснатите си селяни, отколкото крупният индустриалец върху съсредоточените на едно място пролетарии. Единствената разлика е, че властта на земевладелеца не се упражнява така видимо. От страна на работещите по полята се е изисквало традиционното, а не по-откритото парично отношение към нея.
Промишленият капитализъм, който се развива в Англия и в Южна Шотландия през XVIII в., се отличава с местен динамизъм, запазил се до наши дни. От Британия през следващите сто години новата система се разпространява германските държави, във Франция, малко по-ограничено В скандинавските страни и в Италия – и през Атлантически океан – в Съединените щати. Новите американски барони обирджии, както добродушно ги наричат, са съсредоточени предимно в Ню Йорк и не се конкурират сериозно със земевладелците аристократи. През 80-те и 90-те години на XIX в. те са най-яркият пример за капиталистическа власт.
Настъплението продължава. Още в началото на този век вече се наблюдават първите прояви на новата система в Русия, най-устойчивата феодална държава. Наченки на капитализма се появяват и в Япония, също така в конкуренция с феодалната власт. Днес той е завладял Южна Корея, Тайван, Хонконг, Сингапур, Тайланд, Малайзия, континентален Китай и – както по всичко личи – Индия.
Както при зараждането на новата система в Британия, нейното развитие се дължи отчасти на един прост и недвусмислен факт – капиталистическата организация може да -редоставя стоки и високоорганизирани услуги като тран-порт, комуникации и електроснабдяване на много по-ниски цени и с максимална икономия на човешки труд. Другата причина обаче е в самата динамика, присъща на промишленото производство.
В началото предимството е на страната на по-старата, по-добре организирана, по-добре капитализирана промишленост. В миналия век Германия, а по-късно и Съединените щати търсят закрила от по-ефикасно произвежданите британски стоки. (Това принуждава току-що проходилите индустриални държави да наложат протекционистични мита. Младата и уязвима промишленост се нуждае от защита срещу утвърдената и опитна по-стара промишленост.) В голямата динамика на капитализма обаче подчертаното предимство на младите скоро става очебийно. Управлението на промишлените предприятия в по-старите държави (винаги, разбира се, с някои изключения) става самодоволно и бюрократично, докато в по-младите то е по-напористо, по-енергично и по-гъвкаво – превъзходство, което по-старите държави по разбираеми причини не желаят да признаят.
И нещо, което е по-важно – и в миналото, и днес става въпрос за предлагане на работна ръка. Във фабриките и в другите предприятия на новите държави прииждат работници, които се надяват да избягнат нечовешките лишения на феодалното и дребно земеделие. За тях скромният, дори мизерен жизнен стандарт на градския работник и новата урбанистична обществена среда са много по-привлекателни в сравнение с лишенията, потисничеството и обществената изолация, свързани с родните им места. (Едно от най-големите преувеличения на съвременното мислене е ползата от чистия селски въздух.) В голямата динамика на капитализма основната промишленост се придвижва неумолимо към новата, енергична и евтина работна ръка и. както ще стане ясно по-късно, се задържа в държавата си само когато работната ръка получава вътрешни подкрепления – в Съединените щати от бедните бели планинци и чернокожите от Юга, или – особено в Европа – от работници, набирани от чужбина.
пата движеща сила
Остава предимството на новата държава по отношение на работната сила, а в по-старите индустриални държави икономическите възгледи, както винаги, се приспособяват. Отпада първоначалната необходимост от закрила на младите индустрии – сега по-старите държави настояват за закрила на своята застаряваща и сенилна промишленост от нископлатените пришълци.
Има и друга неотстъпна движеща сила на капитализма. Тя се проявява в отношението му към държавата. Това от страна обяснява по-голямата част от споровете, дебатите и острите противоречия, които системата предизвиква.
Зъв феодалната система едрите феодали са всъщност държавата. Кралете и бароните водят всевъзможни спорове, както истински, така и за развлечение, но те не поставят под въпрос своята политическа власт. Тя се приема за даденост. По принцип търговците, които се сдобиват с власт и авторитет при феодалното господство и след товa използват държавата като инструмент за своите собствени цели. Раздават се монополните права. Конкуренцията, до голяма степен произлизаща от международната търговия, е регулирана. Именно от това нямат нужда и не искат новите капиталисти и именно този регулационен апарат, познат на социолозите под името меркантилизъм, става прицел на острите и резултатни нападки на Адам Смит, гласа на новия индустриализъм. От тук нататък се възцарява убеждението, особено в английскоговорещите страни, че за държавата и промишлеността са присъщи разногласията.
Тук съществуват различия. В Япония и в Германия – две от най-преуспелите капиталистически държави в днешно време – се приема, че държавата и администрацията са благосклонни, дори оказват съществено важна помощ на частната промишленост, на капитализма. В други страни – особено в Съединените щати и във Великобритания – по принцип, но с редица изключения в действителната практика, държавата се смята за естествен враг на частната стопанска инициатива. Във всички страни обаче взаимоотношенията между промишлеността и държавата претърпяват с времето големи промени и са най-важните за голямата движеща сила на капитализма. Това ще бъде главната тема на следващите страници.
Преместването на основната, или традиционна, промишленост от по-старите държави към новите, разбира се, не ги превръща в икономическа пустиня. Появява се друга икономическа дейност, която оцелява и процъфтява. Съществува постоянен напредък на високите и иновационните технологии. А след като хората всестранно са задоволени с физическите обекти на потреблението, те се насочват към насладите за окото и развлеченията. В действителност обаче по-добрият дизайн, по-добрата архитектура, театралните и телевизионните продукции, модата, изкуството и интелектуалните дейности не изглеждат така икономически значими както стоманолеярните или автомобилните заводи. Това е факт, който се основава не на икономическите, а отново на историческите и традиционните отношения. Първо се появяват стоманолеярните -като че ли те и тяхната продукция представляват стабилната основа на стопанския живот.
Икономическият растеж е другата движеща сила на капитализма. Днес този растеж – увеличението на съвкупното производство на стоки и услуги, изразено статистически – е общоприето мерило за икономически успех. От икономиката – както от здрав юноша – се очаква да бъде всеотдайно редана на тази цел. „През следващото тримесечие можем а очакваме увеличаване на растежа с 4,1 на сто.” В днешно време не съществува по-авторитетна статистика. За икономистите и за мнозина други темпът на растеж представлява самата движеща сила на съвременния капитализъм.
Икономическият растеж със своите невероятни обществени и политически резултати има съществено значение по-татък. Важна е и неговата крайна ненадеждност. Тя има две страни.
Първо, при капитализма съществува тенденция към голяма нестабилност. В самата система са заложени периодично повтарящи се периоди на разруха. Растежът се забавя, отстъпва пред абсолютния упадък. Увереността и спокойствието отстъпват пред страха и страданието. От дълго време е така, но това често не се признава. През миналия век в Съединените щати такива периоди се наричат „кризи” или „паники.” Твърде скоро обаче започва да се смята, че тези термини внушават страх и влияят неблагоприятно върху икономическия дух, и така се прибягва до много по-мекия термин „депресия.” „Не е паника, а само депресия.” По-късно думата „депресия” започва да се свързва с мрачното икономическо явление от 30-те години, получава напълно негативно значение и при търсенето на по-малко обезпокоителен термин в употреба влиза думата „рецесия”. Когато „рцесията” на свой ред придобива неприятен смисъл, се появяват опити тя да се замени с „регулиране на растежа”. Но както и да се нарича това явление – „депресия”, „рецесия”, „регулиране на растежа” или според една нескопосана съвременна формулировка „траен еквилибриум на недостатъчната заетост”, то и причините, които го пораждат, имат съществено значение във всяко гледище за съвременната икономика в световен мащаб.
Второ, в много райони на планетата не съществува измерим икономически растеж или влошаващите се условия на живот са нещо обичайно. Това се отнася за по-голямата част от Африка, за Централна и голяма част от Южна Америка, за части от Азия. Когато обсъждаме икономиката като цяло, този свят остава извън дискусията, но ако сме загрижени за човешките ценности и за човешкото страдание, той трябва да бъде в центъра на нашето внимание. На постиженията на съвременния икономически живот трябва да се противопоставят и неговите неуспехи. И това също се опитвам съзнателно да имам предвид в следващите страници.
По традиция учебниците по икономика завършват с глава или с няколко глави, озаглавени „съпоставими икономически системи”. В тях се анализира плановата и командна система на общия социализъм, наричан най-често комунизъм, при който всички или почти всички средства за производство са притежание на държавата или – както там предпочитат да се изразяват – на хората. Държавата поема инициативата и дава указания какво трябва да се произвежда.
Сега, в годините, когато пиша тази книга, последните глави са вече ненужни, те нямат предназначение и смисъл. След най-голямата икономическа промянана съвременността, а може би и на всички времена, социализмът като алтернативна система съществува единствено в далечния и неопределен свят на Куба, Северна Корея и вероятно все още в Китай. Тази промяна също така трябва да заема важно място във всяко гледище за икономическия свят през XX в. Тя присъства и в тази книга.
В схващанията си обаче не трябва да бъдем прекалено крайни. През последните години, а до голяма степен в резултат и на краха на комунизма, името на Карл Маркс, което на времето е символ на страха, днес става обект на пренебрежение. Ще бъде жалко нещата да стигнат дотам. До голяма степен именно на Маркс дължим идеята за икономическия детерминизъм, едно разбиране за голямата и дори определяща роля на икономическите сили при създаването човешката история. Тя е била валидна преди век и половина когато Маркс изгражда идеите и системата си. Днес е не по-малко валидна. Тази роля привлича вниманието не само на професионалните икономисти – защото съвременната история както не може да бъде ограничавана в рамките на икономическите параметри, така не може да бъде разбрана без познания за градивния и определящ икономически контекст. От много години, поради което и в тази книга, аз не съм преставал да се интересувам от това, как икономическата наука и икономическите промени въздействат и властват над голямата обществена, политическа и военна сцена.
Галбрейт, Джон Кенет
Пътуване през икономическото време. Свидетелство на един очевидец.
С, Издателство. Дамян Яков. 1999
Под научната редакция на Цветан Moмеков
© Емилия Желязкова, Цветан Момеков, превод, 1999
© Веселин Праматаров, корица, 1999 © Издателство. Дамян Яков . 1999
ISBN 954-527-101-9
