“Патриотизмът е злокачествена, психопатична форма на идиотизъм.”
Джордж Бърнард Шоу
Следя статиите на Иван Бедров с огромен интерес по няколко причини. На първо място Иван е човек, който за ралика от повечето журналисти, не се притеснява да задава неудобни въпроси на силните на деня, назовава нещата с истинските им имена, и като човек има гражданска позиция по множество проблеми, която доста се доближава до моята лична, и не спира да задава въпроса “Защо?”. На второ място, това е неговият лек и непринуден стил на писане, зареден с голяма доза провокативност понякога.
Всъщност, причината да напиша всичко това е последната статия на Иван, озаглавена “Не е ли време сирените да спрат?“, в която авторът поставя въпроса за смисъла на сирените на 2 юни, отбелязващи трагичната кончина на най-великият българин (според мен) Христо Ботев. Въпросната статия предизвика гневните реакции на страдащите от патологична форма на патриотизъм, чийто коментари ме накараха да се замисля за няколко неща.
На първо място, това е болезнената необходимост да се гордеем с нещо, например, че сме българи. Нима останалите народи имат по малки основания за гордост от нас? Не, разбира се, но тук проблемът е че нямаме нито един повод да се гордеем с настоящето си, всичките ни поводи за гордост са някъде в миналото – славни царе, велики герои, древна история и.н. И какво от това? Ние живеем днес, а настоящето ни е отчайващо – корупция на всички нива, престъпност, неграмотност, нисък стандарт на живот….
На второ място, българинът е патриот само на 2 юни, християнин по Коледа и Великден и европеец когато трябва да усвоява еврофондове. Истината е, че нито сме патриоти, нито християни, а още по-малко европейци. Липсата на патриотизъм компенсираме като фетишизираме историята си, а липсата на духовност – с благотворителност с която се опитваме да изчистим гузната си съвест.
